10.05.2012
Съзнателно се въздържам да коментирам действията и бездействията на президента Плевнелиев, за да запазя уважението си към тази институция. Оставям на политолози и социолози с умилителните им тези за това, че най-важното е президентът да не се набива в очи, че той е внесъл модерен стил в институцията и с разсъжденията им дали е по-симпатичен от отсъстващата си съпруга.
Впрочем нали си представяте подобни тези да се появят примерно в Германия, където държавният глава има сходни функции с тези на българския? Те биха били повод за оставка, не за оправдание.
Много съм чувствителен обаче към образа, който президентът гради за страната ми. Вероятно в някои отношения той е хубав, но в други не е повод за гордост.
Според информационния сайт Медиапул в лекция в Софийския университет за Деня на Европа, г-н Плевнелиев заявил, че „България трябва да направи още много реформи, ако иска да е отговорен член на Европейския съюз“. Това означава, че без да направи въпросните реформи, България НЕ E отговорен член на ЕС. Това го казва президентът на страна, която членува в Европейския съюз вече повече от 5 години.
Подобни думи биха предизвикали скандал в която и да е точка на света. Ние обаче сме със закоравели уши, които пропускат много малко от околния свят. Чудим се защо наши съседи тръбят в Брюксел, че тях ги тормозят, а страни, които са далече след тях вече станали членове. Търкаляме се в провинциални комплекси и чувство за малоценност, като даже сами си намираме аргументи защо сме лоши.
Къде Ви е самочувствието, господин президент? Вие сте държавен глава и пример за гражданите? Аз твърдя, че България Е отговорен член на ЕС. Даже много отговорен!
Реформи са необходими, но те са задължителни за всяка европейска държава. Ако някой не ги прави – получава санкции. Самото разделяне на страните членки на отговорни и такива, които не са отговорни, е неприемливо. Също както и класифицирането на България сред обратните на отговорни. Което с други думи е безотговорни.
А що се отнася до изпълнението на Фискалния пакт – напорът да го прилагаме преди още да е станал част от националното законодателство и при положение, че в много страни, които също са го подписали, е под въпрос, не е израз на отговорност, а на обратното.
07.05.2012
Кое е по-доброто – една страна да има силна социална система, която да осигурява помощ на бездомните или да има силна дарителска и филантропска традиция, която да компенсира липсата на адекватна социална система от страна на държавата?
Този въпрос си задавахме с американските ми домакини по време на неотдавнашното ми посещение в Далас, Тексас. Така и не намерихме еднозначен отговор. От една страна за европееца е нормално да разчита, че държавата ще се погрижи за своите граждани, които са в нужда.
От друга страна, ако се замислим, алтернативата също не е за изхвърляне.
Домакин на срещата в Далас беше Джърман Маршал фонд на САЩ. Това е една неправителствена организация, създадена с пари, които Германия символично е върнала на САЩ като благодарност за прословутия план „Маршал“, помогнал на германската икономика да се възстанови след Втората световна война. Днес, 40 години след създаването си, фондът е една от най-авторитетните организации, които насърчават трансатлантическия диалог.
Дженифър Нагорка е американка, чиито прародители са дошли от Полша, майка на близнаци, журналист на свободна практика и активен доброволец в редица социални каузи. Дженифър ме покани да прекарам с нея един съботен следобед, през който да ми покаже няколко социални проекта за бездомни. Ето какво видях:
Първи пример: изграждане на жилища за бездомни
Един баща на 13 деца, самият той бездомник, посвещава 6 години от живота си на каузата да преустрои изоставена офис сграда в центъра на Далас в малки жилища. Невероятно – той е нает от щатската агенция за социално настаняване. За тези години урежда всички формалности, събира 40 милиона долара от различни федерални и щатски фондове, от частни и корпоративни дарители, наема строители и в крайна сметка предоставя готов модерен жилищен блок, в който освен малки жилища за бездомни и за хора с ниски доходи, които могат да загубят дома си, очаква да продадат два етажа за магазини и офиси, както и да привлекат няколко заможни възрастни семейства. Странно, но сред бездомните новодомци фигурират медицинска сестра, собственик на малка компютърна фирма, музикантка във филхармонията, вътрешен одитор – всички с доходи под 39 хиляди долара за година.
Втори пример: дневен център за бездомни „Стюпот“
Социален център, създаден от презвитерианската църква през 1975 г. Днес изхранва около 2000 души по три пъти всеки ден. Предоставя правна консултация, административни услуги, стоматологична помощ, дневен подслон. Има и художествена школа на бездомни. Цялата тази дейност се поддържа от частни дарения и от работата на няколкостотин доброволци.
Трети пример: център за бездомни „Мост“
Впечатляващо съоръжение, нещо като разпределителен център, обединяващ 52 заведения за подслон, болници, домове за социални грижи и т.н. От 15 000 бездомни в региона на Далас, над 1000 минават през „моста“ всеки ден. Там те могат да оставят на съхранение багаж, дори домашни любимци, да се изкъпят, да изперат дрехите си. Могат да се нахранят, да получат медицински преглед и след това биват насочвани към приют, болница, бюро по труда и т.н. Много от бездомните са осъждани или са наркомани. В резултат от работата на „Моста“ почти всеки трети си намира работа или се връща при семейството си. Това се приема като висок резултат. Основната работа в „Моста“ се плаща от дарения и се извършва от доброволци.
Дълго ще помня следобеда и местата, на които ме заведе Дженифър. Пред очите ми са малките апартаментчета, които очакваха новите си наематели, стените в „Стюпот“, покрити с рисунки на бездомници, във всяка от които имаше много настроение и мечти, суетнята на стотиците хора в нужда, които търпеливо чакаха да получат малкото внимание и грижа, заради които бяха дошли в социалния център. Всичко това се случва благодарение на благотворителността и работата на стотиците доброволци. Станах свидетел на много съпричастност и внимание.
Когато социалните грижи се поемат от държавата, те често стават част от бюрокрацията. Губи се индивидуалното отношение към потребностите на всеки. Но пък има повече сигурност. В социалната държава грижата за нуждаещите се е решение на цялото общество. Това обаче демотивира личното участие. А може ли двете – държавата да осигури социалната защита на нуждаещите се, а доброволният труд и даренията -ефективността, вниманиито, грижата, от които толкова хора имат нужда?
23.04.2012
Франсоа Оланд спечели първия тур на изборите във Франция. За първи път действащият президент във Франция не получава преднина на първия тур. След 30 години социалистите са на път отново да отнемат поста президент на Френската република от десницата.
Избирателите бяха мотивирани –
над 80% се явиха пред урните. С тази своя активност французите показаха, че за тях е важна не атрактивността на кампанията – анализаторите я описват като скучна, а нейното съдържание и перспективите, които кандидатите дават за страната. Това е хубав урок и за българските избиратели, които се подвеждат по шумотевиците на предизборната кампания или гласуват за някой нов, само защото не искали никого от старите политици. После започват да се оплакват и се изненадват на собствения си избор. Французите не направиха така. Те гласуваха с разум и съзнание. Екзотичните кандидати като Жак Шеминад, който обещаваше тунел към Космоса, получиха символични резултати.
Това беше протестен вот
Не случайно в. „Фигаро“ се кахъреше два дни преди изборите, че в кампанията има девет кандидати срещу Саркози. Саркози много късно разбра това. Той се извини на французите за демонстративно екстравагантния си и скъп начин на живот, с който пълнеше медиите през последните 5 години. Късно. Очевидно в период на криза и несигурност, френският избирател не се подведе по екзотиката, медийната свръхактивност и нервната екстравагантност на Никола Саркози, а предпочете много по-дискретния Франсоа Оланд, който прекара последната година да се среща и да изслушва обикновените граждани.
Освен личните качества на двамата водещи кандидати, роля за тези резултати имаше и
съдържаннието на програмите им
Саркози заложи на националните решения, отиде много в дясно, като се сбори с националистката Марин льо Пен. След като през последните години френският президент подкрепяше спорните икономически решения на канцлера Меркел, в кампанията той като че се разграничи от европейските теми и единственото, което се запомни беше заплахата му Франция да излезе от Шенген.
Оланд изцяло зае европейското и актуалното говорене с идеите за задълбочаване на европейскито сътрудничество, внимание към икономиката, работните места и растежа. Той не се уплаши да отвори темата за справедливостта и солидарността при кзхода от кризата и да предложи програма за реално подпомагане на бедните, стимулиране на средната класа и за повече солидарност чрез данъците от богатите. Франсоа Оланд се противопостави на очевидно сбърканата стратегия, наложена от Меркел и Саркози в Европа, излизането от кризата да се търси единствено чрез орязване на публичните разходи. Той съумя да формулира много по-социална и справедлива алтернатива. Остава да получи шанса да я осъществи.
И накрая – няколко думи за другите основни участници. Само няколко процента разделиха националистката Марин льо Пен от второто място – успех, който баща й вече е постигал. Заиграването с национализма, включително от страна на Саркози, няма да доведе до нищо хубаво нито Франция, нито Европа. Вероятно по-голямата част от избирателите на кандидатката на Националния фронт ще предпочетат досегашния президент на втория тур. Според социолозите това няма да бъде достатъчно, но при всички случаи можем да очакваме от Саркози през следващите две седмици тежка националистическа реторика и известно дистанциране от европейските теми.
Кандидатът на социалистите от своя страна ще се постарае да консолидира левите гласове и гласовете на противниците на Саркози. Атрактивният Жан-Люк Меленшон взе може би по-малко от очакванията, но все пак стана четвърти и подкрепата, която заяви за Оланд веднага след първия тур ще има изключително важно значение.
Два дни преди първия тур Никола Саркози каза, че очаква прекия двубой с Франсоа Оланд. През следващите две сдмици този двубой ще се състои. Залогът е бъдещето на Европа.
05.04.2012
За втори път четох лекция в Харвард. Давам си сметка, че не съм нито първият, нито последният българин, който го прави и въпреки това чувството е много приятно. Колкото повече, толкова повече, ще каже Мечо Пух, когато получава покана за най-добрия университет в света.
Говорих за отношенията между ЕС и Русия, като се спрях основно на най-динамичната им част -енергетиката. Слушаха ме основно хора, които изследват тези проблеми. Надявам се да съм им бил полезен и поздравленията след това да не са били от любезност. Зададоха ми доста въпроси, а и имах възможност да говоря от първо лице, като пряк участник в много от контактите с руското ръководство на най-високо ниво.
Поговорих и с няколко български студенти непосредствено след лекцията и на среща на другата сутрин. Това също беше повод за гордост. Да видиш на другия край на света млади сънародници, които кроят планове как ще се върнат и ще работят в страната си, след като сложат в джоба си диплома, която би им отворила всяка врата, която пожелаят, си е вълнуващо.
Питаха за всичко в България. От скапването на медийния пазар заради „немедийния“ бизнес на собствениците и влиянието върху правителствените решения, през попарените амбиции на правителството България да приеме еврото, до „чалга политиката“, с която се удовлетворяват някакви моментни емоции, но която в крайна сметка оставя страната без перспектива и самочувствие. Това бяха млади българи, които искат да видят родината ни не като остров на комплекси, бабаитлък и доморасли капацитети, а като държава със самочувствие, която знае накъде се стреми и може за отстоява позиции и авторитет.
Посъветвах, даже горещо помолих тези наши сънародници да не губят ентусиазма и желанието си да променят България. Да се върнат със самочувствието на можещи и оценени хора, които знаят цената си и искат България да се прочуе като родина на успели хора. Да не се пречупват пред липсата на самочувствие, пред простотията, пред завистта, с които непременно ще се сблъскат. Да вложат хъса, с който завършват най-престижните университети в света, за да променат държавата ни. Да бъдат готови не за овации и признание, а на точно обратното. И да не се отказват.
Разбира се, привякох нашите млади сънародници от Харвард към каузата за признаване на дипломите. Горките – не подозираха, че тряба да си приготвят куп невероятни документи, да бъдат готови да плащат стотици лева и да чакат с месеци, за да могат незнайни чиновници да преценят дали да признаят дипломата на най-добрия университет в света. Вместо страната ни да дава стипендии на такива хора, тя се чуди как да ги отпрати. Имаме още няколко убедени в каузата за признаване на дипломите.
02.04.2012
Колкото повече г-н Борисов се занимава с енергийни въпроси, толкова по-смешен става. Той си каза в Кърджали, че е прост и се разбира с простите хора, но не трябва да си мисли, че всички около него са прости.
След като заради простотията на правителството България стана за смях и ще плаща за нещо,което няма да има – АЕЦ „Белене“, започнаха нелепи опити белята да се замазва с приказки за енергетика. Там се класират глупостите за нов реактор в Козлодуй, препродажбата на поръчания реактор или използването му на друго място, изграждането на газова централа на площадката на Белене. Нищо от тези неща няма да се случи при Борисов. Повечето няма да станат никога.
Първоаприлското говорене продължи от Грузия. Оттам премиерът обяви,че ще доставяме газ от Грузия, а Бургас или Варна ще станат важни пристанища за разтоварване на втечнен или компресиран газ. Даже заплаши Русия, че ако не ни свали цените, ще започнем да си внасяме газ от Грузия. В Москва сигурно не са се и смяли даже, защото сигурно са помислили, че Борисов е прочел друга папка – толкова нелепи са приказките му.
За сведение на непросветените, в Грузия няма газ. Няма и тръби, които да пренасят каспийски газ, особено от Азербайджан. За сметка на това има един умрял към момента проект, наречен „Бял поток“, който е за транспортиране на компресиран газ до Румъния през Черно море. Въпреки че преди време ЕС даде пари за проучване по този проект, той не се случва, защото няма кой да инвестира пари в газопровод в Грузия, както и в пристанища и кораби за транспорта през Черно море. В страни от партриотизма, да не забравяме и че пристанището в Констанца превъзхожда по качество и икономическа логика българските пристанища. Румъния си го довърши след свалянето на Чаушеску -нещо, което ние не поискахме да направим. Така че, премиерът да взема две туби с газ и да се прибира от поредното ялово посещение. А приказките му – ще ги отдадем на първоааприлските шеги. Той и без това има изтънчено чувство за хумор.
28.03.2012
Ще се случи ли някога в България политик да понесе отговорност за беди, които е нанесъл на държавата? Ако такова нещо имаше досега, първи кандидати щяха да са авторите на реформата в земеделието, която започна с реституцията на земите и приключи със съсипването на българското селско стопанство.
Втори в редицата е Иван Костов и правителството му, които се занимаваха с приватизация, която се оказа по-краткият път към лично забогатяване на някои и към фалити на предприятия.
Трети се извисява колосът на Бойко Борисов. С всичките си действия по АЕЦ „Белене“ досега той показа единствено и само некадърност, страх да се отстоява позиция и в крайна сметка той ще е поредният, за когото ще има да плащаме години наред.
Когато дойде на власт преди три години, Борисов завари договор за строителство за 4 милиарда евро, германски инвеститор за 49% от централата и френска банка, която се беше ангажирала да осигури финансирането. Първо беше изгонен немският инвеститор, после френската банка, накрая заради селските тарикатлъци на премиера, българските граждани бяха натоварени с плащане на милиарди, без да получат нищо насреща.
Какви са загубите?
Вече вложени 1.8 милиарда лева по думите на премиера. Ще си доплатим поръчания реактор или поне 1.6 милиарда от стойността му – отново по думите на премиера. Срещу тези суми няма да имаме реактор, а купчина железа. Теорията с преместването му в „Козлодуй“ е нелепа, защото само получаването на необходимите разрешения за инсталирането му ще отнеме няколко години, а след това би трябвало да правим инвестиции в площадка. Такава вече има в Белене, но тя пък няма да се използва. А дотогава реакторът ще бъде технически остарял.
Изграждането на газова станция в Белене е нелепо – защо на тази пригодена за друго и скъпа площадка, с каква мощност, на каква цена, с каква себестойност на тока, с какви средства – всички тези въпроси няма защо да се задават, защото никой няма намерение да им отговаря.
Ще си платим също и за поръчания в английска банка икономически анализ за Белене, макар че още не сме получили резултатите. Впрочем той така или иначе беше излишен, защото подобни анализи вече бяха направени. Но това не пречи да си платим.
Дотук всеки български гражданин, заедно с децата и пенсионерите, ще си е извадил от джоба по около 550 лева, за да няма нова атомна централа.
Но това не е всичко – само след няколко години България ще се превърне в нетен вносител на електроенергия – това ще влоши силно търговското ни салдо. Електроенергията в България ще поскъпва бързо и цените ще надминат тази в съседните страни, от които ще внасяме. Унищожаваме с лека ръка последният останал в икономиката високотехнологичен и експортен отрасъл. Заедно с прилежащия му дял в науката и висшето образование.
Какво печелим –
глупостите на Борисов, радостта на онези, които започват да се занимават с внос на електроенергия и празните портфейли на хората, които ще трябва да плащат за тази политика. За пореден път в България вземат връх тези, които разрушават, а не тези, които създават. Нека не се чудим после защо сме там, където сме.
Да ни е честит Борисов – на изплащане и за дълъг период. Предлагам вместо референдум за ядрената енергетика, да направим референдум за това Борисов да носи наказателна отговорност и да не се крие зад Министерския съвет.
20.03.2012
Групата на социалистите и демократите в Европейския парламент гласувахме против изпращането на АCТА за становище в Европейския съд. Този вот беше за лакмус за настроенията в групата. От нашето решение няма да има фактически последици, но искахме да дадем ясен сигнал за нашата воля на докладчика Дейвид Мартин, както и на председателя на водещата комисия по международна търговия Витал Морейра – и двамата социалисти.
За какво става въпрос? Имам чувството, че привържениците на АCТА се уплашиха от масовата реакция на общественото мнение срещу този договор. Оказа се, че цената на преговорите, водени на тъмно е, че в него има много пропуски и недомислици. Сега се опитват да проточат нещата, с надеждата, че обществената съпротива ще утихне. Един от начините това да стане, е да се измислят процедури и да се пишат междинни доклади.
Аз съм против питането на Европейския съд дали АCТА отговаря на европейската законодателство по няколко причини.
Първо, даже и да отговаря, това не прави споразумението приемливо. Въобще не разбирам, когато ми говорят, че неговата ратификация не налагала промяна в европейското законодателство. Тогава защо да го ратифицираме? Освен това неизбежно ще се наложат промени в национални законодателства на страни-членки.
Второ, Европейската комисия вече заяви, че ще пита съда (впрочем защо ли още не го е направила). В тази процедура Европейският парламент е страна, защото той трябва да го ратифицира, така мнението ни ще бъде потърсено. Какъв е смисълът да питаме още един път, да създаваме повече бумащина може би? Ама парламентът щял да зададе въпросите, както си искал. Не съм съгласен, защото възможният въпрос е един – отговаря ли АCТА на европейското законодателство. И, както стана дума – отговорът няма практическо значение, защото той няма да се различава от този, който съда ще даде на Европейската комисия.
Трето – въобще не виждам смисъл Европейският парламент да пита съда, само защото получавал това право по Договора от Лисабон. Да пита по други поводи!
Очевидно тези аргументи споделят и повечето от колегите ми. В този си вид, споразумението АCТА трябва да бъде забравено, не отложено. Борбата с кражбата на интелектуална собственост не бива да е за сметка на развитието на интернет технологиите.
16.03.2012
Защо се уволняват министри? Обикновено, защото не вършат работата, за която са назначени или извършват действия, които водят до обществено недоверие и нетърпимост към тях. Само че не и в този случай. Господата Трайков и Константинов си отидоха заради личното его на Борисов.
Двамата уволнени министри стигнаха дотук по различни причини. При Константинов проблемите са хронични и се задълбочават. Не че здравеопазването е единственият сектор, в който нещата не вървят, има и други. Проблемът е, че вече е неизбежно догодина, преди изборите, Борисов да признае провал. Пълен провал, при който приказките за наследството и предишното управление няма да помогнат. Като смениш четирима министри за три години, вината вече носиш ти. Явно е, че Борисов няма идея какво трябва да се прави в здравеопазването, нито може да намери хора, които да му помогнат.
При Трайков нещата са още по-ясни. Той можеше да си отиде заради спрелите инвестиции към страната, заради влошената бизнес среда, заради слабата работа за повишаване на конкурентността на българската икономика, заради провалените и замотани енергийни проекти. Нито един от тези факти обаче не е нов.
Защо си отиде? Защото трябваше някой да си го отнесе за срама на Борисов в Катар. Той помпозно заведе там половината кабинет и над 100 бизнесмени, за да си поговорят помежду си на катарска земя. Борисов се върна не само от едно безмислено посещение, но и със срама, че това се видя от всички. Той беше унизизен. Сигурно дълго време още ще му се привижда снимката, на която той, стегнат в костюмче, е приет от емира на Катар по джапанки. Може би ще му светне, че и той има проблем със задължителния за министър-председатели начин на обличане. Но понеже „Той“ никога не е виновен, някой трябваше да си го отнесе.
Най-удобен се оказа министър Трайков, въпреки че точно за този гаф той не носи най-голямата вина. След три години във властта, управляващите не разбраха, че не е достатъчно да натовариш една весела компания в държавния самолет и да кацнеш някъде, за да направиш смислено посещение. Не че са много премиерските посещения навън, но прекарването на Нова година в Бразилия преди две години, от което последва единствено българска инвестиция в динамичната бразилска икономика и обзавеждането на „България ер“ с няколко нови бразилски самолета, трябваше да му подскаже, че подобни посещения се подготвят внимателно. Така можеше да не става за смях в безмислената катарска авантюра.
Всъщност сме длъжни да допуснем и че двамата уволнени си отиват не заради смешния и безпомощен образ, който създадоха на премиера, а заради личната им чест. Заради отказа да пригласят на един ограничен човек, който успешно вдига шумотевица около себе си, но се проваля в това, с което се е заел. Заради непрекъснатите унижения, на които подлага хората, които работят с него, включително като ги накара да връщат премии, които сам им е раздавал. Заради демагогията и използването на държавата за лични цели – включително чрез подслушване, телефонен натиск и интриги, както стана ясно миналата година. Заради бабаитлъка пред собствения си народ, заради неумението да се формулират цели и да се защитят позиции пред нашите външни партньори. Ако е така – да си го кажат бившите министри – вече са свободни хора.
14.03.2012
Днес в Европейския парламент, председателят на Европейската комисия се скара на депутати, чиито правителства не са се включили в помощта за Гърция, че си позволяват да критикуват подхода на Комисията. Освен това „разби“ тези, които казват, че ЕС не прави нищо с аргумента за стотици милиарди, предоставени от ЕС. Накрая призова всички да подкрепят Комисията да доведе своите мерки докрай. Малко преди това каза, че не може да има растеж, преди да се осигури стабилност и доверие в инвеститорите.
Това са типични примери на добре звучащи, но всъщност бутафорни и празни заявления.
Ето малко аргументи против това, което каза г-н Барозу с нетърпящ възражения тон. Представих тези аргументи в пленарната зала, въпреки че аргументацията ми беше силно съкратена заради ограниченото време.
Членовете на Европейска парламент не са представители на своите правителства и защитават интересите на своите избиратели, които не винаги съвпадат с правителствените. Следователно е несериозно председателят на Европейската комисия да ги изпраща при правителства, които не са им подотчетни и да им вменява чужда отговорност. Няма как да се отърве от критиките, които съвсем не бяха малко.
Стотиците милиарди, които получава Гърция на практика отиват основно у кредиторите, докато гражданите не виждат нищо от тях. Всъщност, всички мерки досега, са насочени към облекчаване на положението на кредиторите. Така че, кой на кого помага, е спорна тема.
Няма как да подкрепям Европейската комисия в това, което прави за Гърция от 3 години, защото е грешно и създава нови проблеми. Обратното – Европейската комисия трябва да преосмисли всички аргументи, защото досегашната политика води до тежка рецесия и слабост на гръцката икономика.
И последно – вярно е, че няма растеж без стабилност, но няма и стабилност без достатъчен растеж на икономиката. Проблемът е, че се предприемат мерки от различен порядък – бюджетните ограничения влизат в строги правила и нарушаването им води до санкции. Растежът и работните места са предмет на многословие и помпозни обещания, голяма част от които остават само на хартия.
Това, с което ЕС може да помогне на Гърция, а и на други страни, които могат да изпаднат в подобно положение, е само чрез структурни промени: активна роля на ЕЦБ, издаване на общи държавни облигации, чрез които частично да се преразпредели суверенният риск и насочване на средствата към инвестиции, на основата на солиден европейски бюджет, собствени ресурси и европейски облигации.
Лесно е да се каже, по-трудно е да се изпълни.
12.03.2012
Току-що завърши днешното заседание на Европейския парламент. Нямаше много депутати при обсъждането на последната точка за деня, но бяха тези, които трябва.
Става въпрос за доклада на моя италиански колега Луиджи Берлингуер за процеса от Болоня и признаването на университетските дипломи. Докладът е много хубав и поставя точно тези въпроси, които са важни за нас – облекчаване на процедурите за признаване на дипломите за висше образование.
Призовах комисарката за образованието Андрула Василиу Европейската комисия да направи поне две неща на общностно, наднационално равнище – да утвърди правила за унифициране на образователните степени – поне на бакалаври и магистри, за да се знае точно в кой университет и при какви условия се постигат тези признати на европейско равнище степени.
И второ – да предложи законодателство за облекчено признаване на образователните степени.
В отговора си комисарката не отговори пряко и затова не мога да съм напълно доволен. Ще й го кажа. Но натискът върху комисията се засилва.
Тук можете да намерите линк към моето изказване, но препоръчвам, който се интересува, да прочете целия доклад и да чуе краткия дебат.
14 May 2012
С този въпрос се опитах да провокирам учители от средни училища в цяла България, събрани на семинар в информационния център на ЕС в София. Събитието беше организирано от Информационното бюро на Европейския парламент в България и имаше за цел да срещне учителите с български депутати в...