hed

от Веселина Божкова

В детството си проклинах съдбата, че на всеки 15 юни ме „командироваха на село” и ме „откомандироваха” на 10 септември. Оставаха ми само 5 дни, в които да си „начертая” полетата на новите тетрадки. В този период от житието си завиждах на всеки, който имаше „градска” баба. Сега, когато 40-те ми години започнаха, констатирам, че все пасторалният сюжет и „животът без екстри” ме влекат: “селска” България, „селска” Германия, „селска” Италия… 

Италия, на която бих заложила при всяка оферта за пътуване,

буквално „цъка” от селски сюжети

И след като открих десетина – двадесет освобождаващи съзнанието места, най-накрая намерих и моето място. То се казва Борго ди Вали (Borgo di Vagli) и се намира в най-североизточния ъгъл на Тоскана, на самата граница с Умбрия…

Ако търсите това местенце само чрез Google maps, трудно ще се ориентирате. Най-добре е чрез картите в сайта на Борго ди Вали. До това село, което е по-скоро „махала” по нашата българска терминология и стандарти, се стига само с автомобил. Обаче си струва. Със самолет се пътува до Флоренция, Пиза или до Перуджа, който е най-близкият голям град до Борго ди Вали. След обаче трябва да бъдете или с кола, или пешком… А както разбрах по-късно, до 60-те години на миналия век, и с магаре. Аз лично, с цялото домочадие – двама предпубертети и съпруг, кацнах в Пиза. Тук ще отворя една голяма скоба за живеещите в българския Североизток и ще кажа, че летището в Констанца ни е по-удобно. Ако ще се лети до Пиза, не е нужно да се ходи до София. Включително и по финансови причини.

След полета (2 часа и половина), с автомобил и 6-часов преход по диагонала на Тоскана (на югоизток) и само по селски пътища, за да видим „всичко” и хапнем от всичко, пристигаме до заветната дървена табела – стрелка „Borgo di Vagli – 2 кm”… 

Завиваме и онемяваме…

Коларски път! Няма магистрала „Тракия”, няма нищо общо дори с оскъдните участъци от „Хемус”, няма го дори „старият път Варна – София”, а на всичко отгоре – завой след завой.  Пътят е широк колкото да мине една кола. По-късно разбирам, че в този район на Европа, не е позволено изграждането на нови пътища и нови сгради, освен ако не са „маркирани от историята”. Затова и тези последни два километра до Борго ди Вали излизат от рамките на моите представи за шосе до населено място. Строителите не са могли (може и да не са се досетили) да нарушат закона. Запазват пътя такъв, какъвто е бил през последните пет века.

Децата започват да роптаят къде съм ги довела. Нали по села можели да ходят и в България! В „сгъстена” атмосфера се оказваме точно под Борго ди Вали с неговите 10-тина каменни къщи и маслиновата горички. На рецепцията ни очакват. Синьорината, която ни настанява, се казва Стефания и е по италиански семпла на вид, но изключително запленяваща и търпелива с моите чужди езици.

За седмица от екипа на Стефания изброявам седмина, включително тримата отговорници по озеляняването, маслиновите горички и басейна. От въпросните трима традиционно се чува само Вuongiorno, signora! последвано от широка лъчезарна усмивка. Ден по-късно хазяйката ме разхожда из къщите на Борго ди Вали. Те са собственост основно на няколко десетки англичани и американци, които прекарват тук отпуските си. Когато обаче имат свободни седмици в графика на собствениците, ги предлагат и на туристи.

Жилищата са впечатляващи

Хем си приличат, хем нямат нищо общо едно с друго. Груби стени, боядисани в пастелни тонове. Стара врата на една от тях, вместо картина. „Вратите са от едно време.”, обяснява ми Стефания. Намерени са в полуразрушените къщи, когато е започнало възраждането на селото и са превърнати в „мостове” на историята на Борго.

Таваните са с гредоред и тухли. По тоскански тертип. Пердетата по прозорците и вратите са с дантели, плетени на една кука. На полиците в кухнята са подредени медни съдове (май, бяха само за красота и атмосфера) и традиционна тосканска керамика. Чиниите и купите приличат на троянските, но само по грамажа. Изрисувани са с едри щрихирани цветя върху светлосин фон. В банята – дървени шкафове с изписани вази с цветя по вратичките „а ла франга”.

Усещам, че съм спечелена за каузата „Борго ди Вали”. Има нещо от нашенското село тук, но и много „малко напротив”, както казваше Валери Петров…По пътечките между къщите и по каменните покриви дремят гущери. Приличат на нашите – замръзват фараонски за секунда и после дим да ги няма. Стефания ми обяснява, че заради гадинките си има дълги разговори с американците, които не могат да проумеят европейските ни представи за хигиена.

Това селце е приказно и с още нещо -

невероятната кухня на шеф-готвача на траторията  I’ cche c’e’ c’e’ (произнася се „И ке че че”) сеньора Дина. Ако решите само „ходом” да го посетите, а огладнеете внезапно, няма как да опитате нейните фокачи, раболетта, таволоца, торта ал алио. Трябва ви резервация поне 24 часа предварително, защото се готви ден за ден. Така и пазарува – всяка сутрин от пазарчетата в съседните села. В траторията няма меню, освен за кафето и сока. Всеки ден от седмицата се знае какво ще се готви и продуктите за него се избират един по един.

Кой е създал това място, беше въпросът, който най-често си задавах, пресичайки Вали. На третия ден се запознах с него. Името му е Фулвио ди Роса. Италианец на 50 – 55 години (на италианските мъже трудно им се определя възрастта). Архитект „от кариерата”. Родом е от Торино (Пиемонт), но се „влюбил” в Тоскана. Преди това е работил в Бразилия. Ди Роса открил Борго ди Вали преди две десетилетия. Три години и половина минават в издирването на собствениците на къщите или техните наследници, изкупуването на земята и руините. После още 4 за възстановяването му. 

Според Ди Роса всичко се е случило много бързо. Недоумявам! Моите представи за „наедряване” на курортите се измерват в месеци, най-много от лято до лято. Най-сложното и най-времеемкото, по думите на архитекта, било намирането на място за разтоварване на материалите (без камъка – той си е бил на мястото, в руините), заради големия наклон на терена. Сложно се оказало придвижването на техниката. Нямало нормален път от замъка Пиерле (най-близкото централно място; там е забита и онази табела „2 км.”) до Вали, а трябвало да докарат и кран. Не било лесно да се намерят майстори – строители, които да владеят старите тоскански техники на градеж.

И като забележка към нашето си, българско, туристическо „Възраждане”, ще цитирам още веднъж Фулвио ди Роса:

Борго ди Вали не е курорт,

въпреки че там хората отиват, за да си почиват. Много държи да подчертае, че там СПА и “Уелнес” няма и никога не са се предвиждали подобни услуги. Купони – също. Идеята на Фулвио ди Роса е, че  СПА-то на Вали е да се загубиш в гората, да „оглушееш” от птичи песни, да искаш още една пица след седемте, които си погълнал в Нощта на пицата в траторията I’ cche c’e’ c’e’.

И като финал, и съвсем накратко – това италианско село Борго ди Вали е място, където не искаш да си Карла Бруни. Стига ги сутрин, пиейки кафе под перголата, някой да ти извика:  BUONGIO-О-О-ОRNO, SIGNORA!

 

ИНИЦИАТИВИ

ГЛЕДАЙ

Service Unavailable.

ВИЖ ОЩЕ

ТЕМИ