Невероятната история на еврото

от Ромен Гилбeр*

Аксел Вебер си тръгна. Наследникът на Жан-Клод Трише няма да бъде германец. Френската атака срещу Вебер, проява на чиста и твърдолинейна ортодоксалност, е хит у дома. Ангела Меркел жертва рицаря си в името на налагането на нейния Пакт за конкурентоспособност. Голямо скърцане на зъби ... Пазарите си точат ножовете на еврото. Единната валута не е само пари. С дребнавост, мръсни трикове и личен интерес, цялата тази сага често наподобяваше готическа мелодрама. По-рядко тя е бе приказната фея на политиката, политиката с главно "П", която ни напомня, че сговорната дружина може да повдигне планини. И все пак историята на еврото е една странна сага. Водени от страхове за край на ерата на Западата цивилизация и настъпването на Китай към челните места на глобалната икономическа лига, неколцина политически лидери започна тази авантюра, отчасти напук на факта, че 317 милиона европейци ще живеят с тази валута и че техните страхове, гняв и т.н. биха могли да завлекат целия проект.

Срещам се с Жак Льо Гоф, великият изследовател на средновековната история. В парижкия му апартамент, където планини от книги, заплашват да се срутят като лавина, се носи силният смях на един човек, който наскоро ни представи зашеметяващия си труд Le Moyen Age et l'Argent (Средновековието и парите), публикуван от издателство Perrin. "Напомнете ми, кога е създадено еврото... и кога става законно платежно средство... януари 2002 г.". След това той започва да разказва за четирите века войни, водени с катапулти и арбалети, обрекли не една държава на тридесетгодишна бедност – една епична приказка, в която европейски крале възстановявяват своите публични финанси, благодарение на стратегически съюзи, увенчани с династични бракове. "Десетгодишната история на еврото е прекалено кратка и все още твърде нова", казва Льо Гоф.

Заради казанотопо-горе, Le Point се опита да проследи първите години на еврото и неговата героична, тайна и бурна история.

Разговорът в Лач

Денят е 4 януари 1990 г. Намираме се в Лач, мястото за уединение на Франсоа Митеран. Минали са само няколко седмици от падането на Берлинската стена, и френският президент е домакин на Хелмут Кол, канцлер на Федерална република Германия. В продължение на три часа, двамата мъже говорят за Стената, за обединението на Германия, както и за много други неща, включително за единната валута. На този ден, без армията от съветници, които обикновено ги заобикалят, те отварят сърцата си. Митеран не крие страховете си. Кол споделя какво е да си лидер на страна, разделена на две. Постепенно Митеран отстъпва и позволява на Кол обединение на страната му. Германецът се оттегля и последните следи от съпротива и дава на Митеран дата за окончателното въвеждане на единната европейска валута, която според франзузите е най-добрият начин да се неутрализира влиянието на една бъдеща по-голяма Германия. Сцената, която често е била описвана от съветника на Митеран Жак Атали, може би ще присъства в учебниците по история след 30 или 100 г. Атали не казва нищо за погледите, които са били разменяни, за миговете на мълчание, но можем да си представим звука на скърцащите борове, обикалящият тихо около двамата мъже лабрадор на Митеран, откъслечните разговори за книга, за жена, без съмнение и за войната. Романтизиране на един момент ...

Безсънието на Делор

Когато този разговор в Лач се споменава пред Жак Делор, председател на Европейската комисия от 1985 г. до 1994 г., той не може да скрие гнева си. Свива устни, повдига рамене, пие чаша вода, за да успокои кашлицата си, и най-накрая облаците са разпръснати. Днес, полусмихвайки се, той казва, че "Еврото не е плод на бърза сделка между Митеран и Кол. Ако би било заченато по този начин, то никога нямаше да се въведе. Създаването му беше колективно дело, извършено чрез малки стъпки, понякога с натиск и с амбицията на малки и големи държави. Излишно е да се казва, че белгийците, италианците или холандците трябваше да разберат как то ще ги облагодетелства. Имаше работа за вършене - много работа ". И Делор изрежда поредица от срещи от средата на 80-те. Срещи на високо равнище, формални и неформални, които са довели до създаването на еврото За създаването на европейската валутна змия през 1972 г., на Единния европейски акт от 1986 г., за Комисията „Делор” от 1989 г., за френското решение от 1983 г. в полза на бюджетната дисциплина и "пакетите", разработени от Комисията.

Делор запази дълго мълчание. Днес той е изоставил легендарната си предпазливост. Повдига завесата за няколко малки тайни, които досега не е разкривал за разговорите си с Раймон Бар, с Валери Жискар Д’Eстен и с Хелмут Шмит, когато те вече са слезли от властта, но с които той често се е консултирал за напредъка в процеса на интеграция, за тактиката, която използвал, за да влияе на държавните или правителствени ръководители, чрез ръководителите на националните данъчни органи и управителите на централните банки, за неуморното си лобиране и за смятания от него за решаващ разговор на четири очи с Хелмут Кол през януари 1988 г. Той признава и пораженията си като невъзможността да получи одобрение за идеята за въвеждане на трети критерий в Пакта за стабилност, в добавка на ограничаването на бюджетните дефицити до 3% от БВП и на публичния дълг до 60% от БВП, а именно критерият за безработица. "Идеята не беше да се създаде икономическо правителство, каквото държавните и правителствени ръководители не искаха, но да се изисква от онези, които са се присъединили към единната валута да преследват социална цел, което би ги задължило да координират икономическите си политики. Но...пазарната идеология възтържествува". Гордостта на Делор особено за приемането на социалните аспекти в Договора от Маастрихт прозира в думите му. "Имахме малко време за сън в нощта на срещата на върха", казва той. Както и чувството на неудовлетвореност. Ако европейските правителства бяха го послушали по време на кризата през 1990 г., тази от 2010 г. със сигурност щеше да бъде избегната, убеден е той. Делор прелиства обемиста папка от личните си архиви: „Ето, аз го казвам тогава, в тази реч. Аз го казвам отново в този меморандум. Икономическата координация е от съществено значение. Вижте!"

Трише и немската бира

В Маастрихт на 10 декември 1991 г., лидерите дадоха зелена светлина на еврото и откриха пътя за дебати и за референдуми, а в случая с Германия за конституционни промени. Всичко, което оставаше да се направи, бе да се установят действителните механизми за функционирането на единната валута. Започна едно десетилетие работа за технократите. Германците в Дойче Бундесбанк – централната банка, не искаха и да чуят за солидарност между държавите-членки. Единната валута беше окей, но за тях всяка страна трябваше да остане отговорна за действията си, за грешките си и за управлението –добро или лошо. Ксавие Mуска, тогава млад служител във финансовото министерство, а сега заместник-генерален секретар на Елисейския дворец, припомня: "Пишехме меморандум след меморандум, за да обясним, че е необходима минимална икономическа координация и че тя трябва да бъде управлявана от Съвета на финансовите министри. Почти неосъществима надежда. Друг въпрос, по който германците не остъпваха, беше независимостта на централните банки, които трябваше да са напълно освободени от политически надзор. Бундесбанк успява да намери съюзници сред технократите в съседните страни. Един от тях е Жан-Клод Трише, директор на френската хазна от 1987 до 1993 г., след това управител на Централната банка на Франция от 1993 г. Технократите, обаче не можеха да решават. Докато те нощ след нощ съграждаха бъдещата архитектура на европейската парична система, политиците се намесва ежедневно и рушаха съзиданото. За да намалят мощта на Германия, например, френските политици поискаха Гърция да се допусне сравнително бързо до еврозоната. Въпреки че бяха доста скептични, френските технократи трябваше да защитават тази позиция пред своите колеги.

По това време съветник на Хелмут Кол по външната политика и сигурността е Йоахим Битерлих. Сега той работи в голяма френска компания и си спомня някои от тези понякога сюрреалистични битки, в които важните въпроси биваха засенчвани от незначителни проблеми. "Жан-Клод Трише беше инструктиран от френските политици, че бъдещата единна валута на всяка цена трябва да се казва ECU. Това ние не можехме да приемем, защото имаше една бира, наричана Eku. Като лоялен служител Трише поставяше въпроса на всяко заседание, въпреки, че на лицето му беше изписано, че и той го смята за второстепенен”.

И какво, ако Кол е сбъркал?

Вече е май 1998 г., и сме в Брюксел на една почти уникална среща на Европейския съвет. До шест месеца еврото ще е факт. Гражданите ще почакат по-дълго - до 1 януари 2002 г., за да влезе то в портфейлите им, но е решено, че националните валути ще изчезнат от финансовите пазари. На дневен ред за тази среща на върха е назначаването на първия президент на Европейската централна банка, и Жак Ширак е бесен. От шест месеца той се бори срещу назначаването на холандеца Вим Дуйзенберг. Френският президент смята, че той е прекалено краен. Управителите на националните централни банки постепенно успяват да убедят своите правителства да назначат Дуйзенберг, за голямо удовлетворение на германците, за които той е последният правоверен, изцяло споделящ разбиранията на Бундесбанк. Ширак иска французина Жан-Клод Трише, и няма да се предаде.

Тази вечер в компанията на колегите си, Ширак се позовава на мистериозна тайна сделка, сключена няколко години по-рано между Франсоа Митеран и Хелмут Кол, Франкфурт да бъде седалището на ЕЦБ в замяна на назначаването на французин за неин президент. Кол хвърля убийствени погледи на Ширак, но предпочита да не влошава нещата и не казва нищо. Дуйзенберг, който присъства на заседанието, е объркан. Ширак напротив е спокоен. Той се опитва да откаже Дуйзенберг, като го пита на колко е години. Пошушва на няколко души, че "няма да позволи да бъде разиграван заради някакъв дребен служител". Най-накрая компромис е постигнат  - Дуйзенберг ще предаде поста на Трише в средата на мандата. Поражението е тежко. Само шест месеца преди изборите, Кол кипи вътрешно. По-късно той ще изрази съжаление, че "националният престиж, свързан с определени въпроси, струва много време ". Също така ще признае, че този въпрос го е накарал да изживее един от най-трудните моменти в европейския интеграционния процес ". Еврото има смутно начало.

Хвърляне на плява в очите на пазарите

На 1 януари 2002 г., европейците най-накрая слагат еврото в портфейлите си, но каква щеше да е сега работата на Банк дьо Франс? Щеше ли историята й да приключи в края на 90-те. Не, очакваше я ремонт. В началото на 2011 г., коридорът, водещ до ослепителните имперски зали, получи нов, френски слой боя. Кристиан Ноайе, показвайки черен хумор казва:"Инвестираме в бъдещето, ще видите". Седалището на Банк дьо Франс е на Rue De La Vrillière от два века. Ноайе, който е втори в управлението на Европейската централна банка от 1998 г. до 2003 г. и управител на Банк дьо Франс в последните осем години, твърдо вярва, че неговата институция все още има какво да каже.Той описва това, което той нарича "странно време", когато еврото прави прощъпулника си. "Върнете се към статиите от онова време. Англоезичната преса беше пълна с нападки срещу нашата валута. Имаше редакционни статии с изключителна злоба, които не ни даваха и две години живот, но после циниците трябваше да си изядат думите".

Централните банки в Азия и в Близкия Изток скоро започнаха да купуват евро, за да попълват резервните си запаси. Еврото стана надеждна и качествена валута, тъй като силата на германската марка действаше като щит за цялата еврозона. Финансовите пазари забравиха, че националните икономически реалности в една страна нямат нищо общо с тези в друга и пренебрегваха факта, че някои си правеха каквото си искат. Това бяха лесни пари ... Въпреки това, Ноайе си спомня как на всяка среща на върха Жан-Клод Трише вади от джоба на сакото си по няколко тревожни графики за цената на труда в една страна или върху конкурентоспособността на друга, макар че това не му влиза в задълженията.

Спомня си мърдащите рамене на политиците, които макар да изкупуваха дълга си на безценица, за вътрешна употреба негодуваха срещу "силното евро".

Жак и Герхард погребват Пакта

Берлин, септември 2003 г., в градините на канцлерството: "Стана така, че дъщеря ми, която е на 13, реши преди година вместо латински да учи френски от уважение към президента на Република, и нещо повече – добре напредва". Отношенията между Герхард Шрьодер и Жак Ширак не винаги са били в страхотна форма. В продължение на няколко месеца, обаче, двамата са рамо до рамо. Те имаха една и съща болка по едно и също време: отговорността за изпадналите в беда две най-мощни икономики на континента. Докато страни като Ирландия и Испания отбелязват фантастичен растеж и образцови обществни финансови баланси, нито Франция, нито Германия вече отговарят на критериите от Маастрихт, записани в известния Пакт за стабилност, който ограничава бюджетните дефицити на страните в еврозоната до 3% от БВП. В този ден, след като Шрьодер говори за обучението по френски на дъщеря си, Германия погребва Пакта за стабилност. "Важно е да се стимулира икономическият растеж, а не да се неутрализира. Това е задача за всички европейци", каза Шрьодер.

Ширак тайно злорадства. Това е неговото отмъщение. През 1995 г. германският финансов министър Тео Вайгел продава идеята за пакта на Жан Артиус – френският си колега. Концепцията е проста, а именно приемане на набор от правила, за да се гарантира, че страните, които упражняват по-малко строга бюджетна дисциплина не се възползват от усилията на другите. Осем години по-късно, Шрьодер критикува Пакта, Ширак тържествува, но успява скрие чувствата си. За тези, които може да не са разбрали посланието, няколко дни по-късно той накарва премиера Жан-Пиер Рафарен да обясни в телевизионно интервю за новините на TF1: "Първата ми задача е да се повиши заетостта, а не да се дават счетоводни уравнения и да се решават математически задачи, за да се удоволетвори един или друг кабинет в Брюксел ".

На 36-ия етаж на ”Кайзерщрасе” 29 във Франкфурт, в седалището на Европейската централна банка, членовете на Изпълнителния съвет са останали без думи след изказванията на Шрьодер и Ширак. Те знаят, че битката е загубена. От месеци Пактът предизвиква гнева на политиците. Дори Романо Проди, председатлят на Европейската комисия, се е включил, наричайки Пакта "суров и глупав". Пазителите на еврото не са слепи. Те бяха загубили битката. В нощта на 24-25 ноември 2003 г., Съветът по икономически и финансови въпроси решава, че разпоредбите на Пакта за стабилност и растеж престават да се прилага. ЕЦБ предявява иск пред Съда на Европейските общности за нарушение на Договорите. Съдебното решение, издадено няколко години по-късно, е твърде витиевато. Вредата обаче е сторена. Щом двете най-големи страни от еврозоната вече не спазват Пакта...

Един летен ден в Сен Мало и неработещ телефон

Четвъртък, 9 август 2007 г. Жан-Клод Трише е със семейството си в къщата си в Сен Мало. Най-после той може да се отпусне. В родното място на Робърт Суркуф, градът толкова скъп на сърцето му, където като млад висш служител, той купува апартамент в укрепленията преди да се влюби няколко години по-късно в тази вила. Трише е спокоен. Той чете любимите си поети (обича Рене Чар) и прекарва часове в разходки с развявявана от вятъра коса. Тази сутрин обаче в 7,30, той получава телефонно обаждане от италианеца Франческо Пападиа, един от стълбовете на Европейската централна банка. Той е работил 25 години в Банка д’Италия и се премества във Франкфурт малко преди старта на еврото. Пападиа е ръководител на пазарните операциии в Европейската централна банка и е дежурен същата сутрин. Като ветеран, той е преживял стотици сътресения на финансовите пазари, но това, което се случва той никога не е виждал - финансово цунами. На всички азиатски фондови пазари, цените на акциите се сриват с 10%, с 15%, с 20% ... Цените на фондовите борси подскачат нагоре-надолу от няколко месеца и никой няма точна представа за въздействието на лошите ипотечни кредити в САЩ. Но това е просто една борсова криза.

Новият фактор е, че европейските банки вече не се кредитират една друга. Голата истина е че финансовата система започва да скърца. Доверието е отишло. Този път е истина - финансовата криза е изригнала. Трише проклина мобилния си телефон заради лошия сигнал. Интернет връзката във ваканционния му дом също не е брилянтна.

Той би трябвало да се върне възможно най-бързо във Франкфурт, но това би отнело часове и възможността отпада. Вместо това за 10 ч е насрочена телефонна конференция с всички управители на централни банки в еврозоната, повечето от които също са във ваканция. ЕЦБ трябва да предприеме незабавни и внушителни действия. Дискусията продължава два часа. Трише получава каквото иска и е публикувано прес комюнике от три реда: "ЕЦБ отбелязва, че има напрежение в паричния пазар в евро ... и е готова да действа, за да се гарантира спазването на условията ... ", се казва в него, а по-нататък се съобщава, че ЕЦБ възнамерява да разпредели 100% от офертите, които получава". Това не говори нищо на широката общественост, но за пазарите означава, че ЕЦБ ще заеме на европейските банки, толкова пари, колкото е необходимо. Нещо нечувано! До края на деня, 50 банки са поискали пари, а банката е отпуснала общо 95 млрд. евро. Мярката проработва, но всичко се оказва само една отсрочка.

Малките тайни от Нунавук

Ние сме в Нунавук, в Северна Канада и Джулио Тремонти се е развихрил. На четвъртия ден от февруари 2010 г., когато светът е в криза вече повече от година, Канада играе домакин на Г-8 и Г-20. Официално, световните лидери са дошли, за да обсъдят данъчните убежища, как да се регулира и реабилитира капитализмът, и др. Джулио Тремонти, италианският министър на икономиката и финансите, обаче току-що е открил, че Кристин Лагард, френският министър на икономика, финансите и промишлеността, Волфганг Шойбле, германският финансов министър, Жан-Клод Трише и някои други, като например Жан-Клод Юнкер, който председателства еврогрупата, водят от месеци дискусии зад гърба му. Предмет на техните разговори е рискът от суверенна дълговата криза в еврозоната.

Същия ден, Тим Гайтнър, икономически съветник на Барак Обама, обяснява на европейците, че администрацията на САЩ е загрижена. Той е сигурен, че пазарите планират атаки срещу няколко европейски държави, които са изпуснали от контрол публичния си дълг. Французите и германците признават, че работят заедно по проблема от повече от година и че те са достигнали до същите изводи ... В действителност, те идват на срещата на върха по този повод. Няколко месеца по-рано, по време на Общото събрание на МВФ в Истанбул, американците наставляват европейците, че е необходимо да се опитат да увеличат парите в обръщение вместо да налагат строги мерки. ЕЦБ, французите и германците, от друга страна, вече обмислят стратегии за излизане от кризата, жаргон обозначаващ най-добрият начин за спиране на плановете за възстановяване, които несъмнено биха стимулирали националните икономики, но в същото време биха вдигнали бюджетните дефицити до рекордни нива. На този 4-и февруари, Тремонти с изумление открива, че малката неформална група тайно обсъжда възможните сценарии за реакция при евентуален фалит на страна от еврозоната. Освен това той е несъмнено недоволен.
"В действителност, разговорите с участието на ЕЦБ, Франция и Германия започнаха след колапса на „Лемън Брадърс” през септември 2008 г ", спомня си Ксавие Mуска, който е бил директор на държавната хазна по това време, а сега е главен икономически съветник на Никола Саркози в Елисейския дворец. През есента на 2008 г., обаче, вниманието беше фокусирано върху банките. Правителствата по цял свят спасяваха националните си банки, разработваха пакети за възстановяване и се опитваха да отворят шлюзовете на дефицита, за да се гарантира, че социалната държава ще оцелее. Но за това беше необходимо финансиране. Любопитно е, че спредовете, които дават възможност на пазарите да разграничават държавите, смятани за здрави от останалите, остават почти статични. Тъй като играчите избягват фондовия пазар и са обърнали гръб на ценни книжате, те са щастливи да могат да дадат повече пари на правителства, особено на тези с високи резултати от рейтинговите агенции. От Атина до Дъблин, от Париж до Рим, еврозоната е стабилна ... засега.

Вечеря в Манхатън

Филе миньон се сервира на годишната гала вечеря на брокерската фирма Monness, Crespi, Hardt & Co на 8 февруари 2010 г. Всички водещи хедж фондове на планетата са представени. Когато Доналд Морган взема микрофона, публиката притихва. Moрган, някога голяма клечка във Фед в Ню Йорк, е преминал към частния сектор и сега е начело на Brigade Capital. Той е един от най-добрите експерти по публичен дълг. И га играе лош пророк. Еврозоната, казва той, не трябва да се разглежда като единно цяло, всяка страна трябва да се оценява поотделно. Това не е заговор, но цялата аудитория кима с глава. Джордж Сорос, "човекът, който свали на колене Банк ъф Ингланд в началото на 1990 г., е запленен. Той подготвя следващата си статия за "Файненшъл таймс", която ще бъде публикувана две седмици по-късно под заглавието „Еврото ще бъде изправено пред по-голямо изпитание от Гърция”.

Неистини на гръцки остров

Бюджетният дефицит не е 6,5% от БВП. В действителност, той е ... 12%! Що се отнася до публичния дълг, той надвишава 100%. Георгиос Папандреу не е виновен за това. Неговата партия наскоро е спечелила изборите. Октомври 2010 г. е. Папандреу е обещал много на избирателите. Сега трябва да обяви, че тези обещания трябва да бъдат забравени. И той хвърля вината на предшествениците си. Жонглирането с официалната статистика е стара политическа традиция в Гърция. Когато властта се смени през 2004 г., гърците признаха пред европейските си партньори, че техният бюджетен дефицит през 2000 г. не е бил 2% от БВП, нито 1,4% през 2001 г. и 2002 г., а съответно 4,1% и 3,7%. "През 2003 г., гърците пробиха всички дефицитни тавани. Широко усмихнати, те обвиниха за всичко Олимпийските игри", спомня си Ксавие Mуска, който през 2005 г., като шеф на френската хазна е председателствал заседанията на своите колеги от ЕС. Раздразнена Европейската комисия изпраща мисии в Атина, за да се опитат да променят гръцките статистически практики, но напразно. Пазарите не се хванаха. В крайна сметка, Гърция, която е с рейтинг AAA, представлява толкова малка част от европейския БВП, че ситуацията удоволетворява малцина.

"Твърде лесно е гърците да бъдат сочени с пръст", казва Матю Пигас, главен изпълнителен директор на „Лазар Франция”, който в момента съветва гръцкото правителство и който, повече от година отсяда два или три пъти месечно в хотел „Гранд Бретан” в Атина, за да помага на Папандреу да държи главата си над водата. "Това е въпрос на колективна отговорност на всички държави-членки на ЕС. Много страни са правили дръзки финансови сделки, за да прикрият или да ограничат размера на публичния си дълг. Никой не искаше ситуация, в която всички те биха могли да видят едни други бельото си".

Този коментар съдържа известна пикантност поради факта, че Пигас дълго време е служител в Съкровищницата и в Министерството на финансите и а също и частен секретар на Доминик Строс-Кан и на Лоран Фабюс, когато те държаха на финансовия портфейл. През октомври 2010 г. обаче, когато станаха известни лъжите на Джордж Папандреу, на анализаторите от рейтинговите агенции вече не им беше до смях. „Стандард & Пуърс”постави страната под наблюдение. „Фич” понижи рейтинга на гръцките държавни облигации. Въпреки жалбите от френското правителство, което настояваше за незабавно действие, германците останаха безучастни и отказаха да се намесят, за да спасят страната Club Med. Те са разгневени. Вече никой не се смее.

Нощ за 750 милиарда евро

7 май 2010 г. се падаше петък, което беше добре, защото когато наближаваше към своя края, ужасът се възцари в сградата „Юстус Липсиус” в Брюксел. С унили лица членовете на Европейския съвет приключват вечерята си. Никой не се е докоснал аспержите или до шоколадовия сладкиш. Катастрофата е настъпила: Еврозоната е в процес на имплозия и еврото приближава краха си. Независимо от  € 110-милиардния европейски спасителен план, обявен седмица по-рано, Гърция отново временно бе преустановила плащанията си. Пазарите отказват да й заемат повече пари, както и на Португалия или Испания. Трише обрисува ситуацията с няколко думи. Проблемът вече не е гръцки, казва той. Това е проблем на еврозоната, и трябва да сме изобретателни, за да ограничим паниката на пазарите.

Никола Саркози предлага спасителен пакет на стойност няколко десетки милиарда евро, който да бъде координиран от Европейската комисия. Ангела Меркел го отхвърля. Според нея не може да става въпрос за споделяне на рискове. В малката стая на френската делегация, подходящо украсена със снимки на Еди Баркли и Бриджит Бардо, Трише, Саркози и Меркел водят поредица от частни разговори. Останалите сипят огън и жупел. От учтивост, Меркел и Саркози канят Силвио Берлускони, а след това Хосе Луис Родригес Сапатеро за няколко минути, за да им обяснят, че те ще се опитат да убедят отстаналите в концепцията на общата данъчна политика.

Всички знаят обаче, че не това е истинският проблем. В 12,30 ч, Саркози не може да устои да обясни на журналистите идеята за "чадър", координиран от Комисията. Берлускони с широка усмивка обяснява на всички, че планът се основава на италианска идея. Ангела Меркел напуска Брюксел, без да каже дума.

Неделя, 9 май. 15:00 ч Европейската комисия разпространява документ за дискусия, който съдържа повече или по-малко френското предложение от петък. Остават девет часа да се спаси еврото преди отварянето на азиатските пазари. Започва надпревара с времето, и както във всички добри истории, всяка минута е съпътствана с нов обрат. Волфганг Шойбле се е обърнал лошо (с инвалидната си количка, б. Пр.) и е откаран в болницата „Св.Люк” в Брюксел. Замества го Томас де Мезер, германският министър на вътрешните работи. Когато Ангела Меркел му телефонира, обаче, той е на разходка в гората край Дрезден. Часовникът тиктака.

Участниците се карат. Министрите изпращат текстови съобщения до съответните държавни глави или премиери. Кристин Лагард води два разговора едновременно - един с колегите си от Г8 по Blackberry-то си и друг, по iPhone с Елисейския дворец – докато слуша това, което се каза в заседателната зала на Екофин и често, намесвайки се дипломатично, за да успокои своите колеги, когато повишат тон. Алистър Дарлинг, британският представител, участва за последен път на заседание на Съвета. Лейбъристката партия е загубила изборите преди няколко дни и той не е съвсем сигурен каква позиция да заеме. Аксел Вебер, ръководител на Бундесбанк, чиито шансове да наследи Трише като президент на ЕЦБ, са доста добри, пръска слюнки, когато научава по телефона, че някои европейци разработват механизъм, неприемлив за германците. Доминик Строс-Кан енергично натиска за увеличаване на средствата, с които МВФ възнамерява да финансира пакета от мерки, въпреки че много от европейците се противопоставят на участието на неговата институция. Австрийският министър, непушач, се затваря с Жан-Клод Юнкер в кабина запазена за тези, които не могат без цигара.

"Тази вечер никой не успя да избяга от егото си", разказва Кристин Лагард. "Всички имахме еднакви компасии с бясно въртящи се стрелки. Но ние сме 27 конституционни държави в 27 различни политически ситуации и с 27 национални истории, и точно това е начинът, по който Европа работи. "В 1,45 ч сутринта идва огромна въздишка на облекчение. ЕС, ЕЦБ и МВФ слагат 750 милиарда евро на масата. Пазарите са укротени. Еврото е спасено.

Няколко месеца по-късно ще избухне ирландската банкова криза. Ще се случи френско-германският опит, в името на конкурентоспособността германският икономически модел да се въведе в целия Европейски съюз... Историята на еврото тъкмо започва. От тези, които я пишат зависи дали в крайна сметка тя ще се окаже готически роман или приказка.

* Ромен Гилбeр e носителят на Европейската награда за журналистика на Европейския парламент за 2011 г. Статията L'incroyable roman de l'euro е публикувана в Le Point на 17 февруари 2011 г. В мотивите си за присъждането на отличието журито обявява публикацията като "изключителна работа, отговаряща на всички критерии за добра, солидна и разследваща журналистика". Повече за наградата и победителите ТУК.

Публикации на други лауреати на Наградата за журналистика на Европейския парламент прочетете ТУК